Открил случайно стъпките ти в полумрака,
прималях от няма болка някак изведъж:
те водят те натам, където, знам, те чака
зажаднял за плът достойният за тебе мъж.

Поредната сълза попива бавно във душата.
"Обичай ме!", простенвам.Ти мълчиш.
Изглежда болката за теб е все тъй непозната.
Сега аз страдам. Ти спокойно спиш.

Най-хубавият вече час.
Снежнобял. Началнозимен.
Стоиш. Смълчан. В захлас.
Шепнеш само нейното име.

Когато болката запари във кръвта,
когато сянка във очите затежи,
кой ще подаде приятелска ръка
и болката ми с устни ще стопи? ...