От какви ли чувства пак обвзет
плахо позвъних на твоята врата,
за да принеса с един букет
в жертва себе си на свята красота?

Обикнах те, когато те загубих - 
нелепо, безвъзвратно, непростимо.
Дали пък затова не се и влюбих?
Сега си бог, и нафора, и вино.

Ще бъда твоя верен брат
от днес - довчерашен любим.
Ще бъда глух, ще бъда сляп
за спомена неизлечим.

Събра ни тази вечер хладна
с надеждата в утехата една,
че живи сме, макар и жадни
за мъничко човешка доброта.

Ще те търся в аромат на ранно утро,
ще бъдеш цвете, нежна пролетна роса,
ще долетиш с криле на пеперуда
и с мен ще бъдеш както никога добра.

Ще търся сърцето ти -
там нейде, в ръцете на другия,
дори ако трябва да открия АДА.