Налей ми в чашата звезди!

На тъмно да си поговорим. 

Пред две съблечени сълзи

живот от вчера да повторим. 

Полунощ минава – време за любов, 

но ние с тебе само знаем, 

сърцата със железен са обков,

чувствата със стихове… 

Дали ще ги омаем!? 

Ще ги омаем, но с приятелски очи,

защото ставам грешник като те желая

и като коварен вирус в моите гърди

ще скрия мъжката си страст- оная, 

която ти отдавна си ми забранила... 

Ще обсъдим здравето и после пак

до късна нощ ще мерим поетична сила 

и макар добър поет, аз съм глупак, 

на който утро с махмурлук ще се присмее, 

че вместо да вбразди по тялото ти стих,

по листа тъжно е оставил да пилее 

приятелство, което тъй и не простих. 

Николай Спасов, Зоя Станкова