Автор: Мирена Тодорова
Както старите български майстори са вграждали човешки сенки в чешмите, за да бъдат здрави и стабилни, така и поетът Николай Спасов вплита в любовната си лирика своята индивидуалност и емоции.
От нея извират непреходни чувства и чисти
красоти. Разбираемите и същевременно пълни с емоционална натовареност стихове,
лесно се докосват до сърцето на читателя. Носят напевност, образност и
искреност, които предизвикват визуално, слухово и емоционално усещане допълващи
цялостното им въздействие.
Стихотворението “Постой така” е същевременно
молитва и откровение, молба и възхищение, любов и болка. Чувствата изляти в
тихи, но красноречиви думи парят душата.
Попили красота и сълзи, тези
редове са надежа и свята утеха за един влюбен мъж. В тях живее неговата вечна
отдаденост и красив копнеж по една жена. Лудост, безмилостна, безумна,
обсебваща. Всички сетива са до болка напрегнати да уловят този последен миг на
нежност и образа на едно обожание. Сякаш не жена описва поета, а самодива, не
човешко същество, а богиня. Дива и приказна, тя опиянява сърцето във вечен плен.
“Постой така, за да извая
твоите космически черти.
Ах, колко
небеса ухаят
в светлооките ти две луни...”
Тя е цвете, звезда, космос дори. Въплащава целия свят за поета,
вдъхновява, заслепява, опиянява, прелъстява. Той иска да я запази, нея и
щастливият свят през очите и. Ненаситно попива всяка нейна извивка и вае
неизлечим белег в сърцето си. Тя улавя всеки негов поглед, събира всичката му
нежност и копнеж в нещо неописуемо. Той не може да я докосне, всяка капка кръв в
жилите му гори плътта. Тя е живот и отрова за него.Душата стене за
недостижимото, безпомощна и обречена на своята самотност. Като роб на магията и,
той е отдаден и верен до саможертва.
Не иска нищо от нея. Опиянен от
своите чувствата и красотата и, витае в нежно забвение. Мига на съзерцание е
тиха вечност, в която живее любовта. Така без да иска от нея, получава късче
щастие за себе си.
Думите “Да те погледам” още в самото начало, носят
благоговено спокойствие и надежди. Дори и далече от прегръдките му, тя топли
сетивата само с лика си. Влюбен до лудост и себеотдаване той мисли не за себе
си, а за нея. Обича безкрайно, безусловно, без дъми, без утеха, без дъх. Нали
това е любовта? Да се раздаваш всеотдайно, дори и без да получаваш , без отклик
и внимание.
Възклицанието “Постой така” в началото на всеки стих носи
болезнената същина на стихотворението. То се излива напевно с всяка капка
дъжд. Отначало спокойно и опиянено, а после тревожно, пронизващо и безумно.
Лудост. Любов, страх и болка вият бодлив венец в душата.
Поетът докосва
косите и с поглед, вае чертите и с полъх, шепне в ушите и приказни думи. Сън!
“Влюбен сън”. Сърцето търси утеха. А именно сънищата са мястото, където намираме
божественото и недостижимото. Затова тя съществъва точно в съня. Шепота пренася
в тихата безметежност на влюбения блян, където те са заедно. Но ето:
“как безмилостно, безумно,
как пронизващо вали навън...”
Дъждът заглушава съкровената мелодия, внася тревожност и страх. Той
“безумно” вика ненагледната богиня в нейната реалност, далече от автора. Тук
чувставата са изразени чрез природна стихия. Сред спокойната напевност, автора
рисува “безмилостно” бурни картини.
Следва затрогваща кулминация. Тя сякаш
тръгва към пороя от сълзи и забрава. Кръвта застива и един сподавен стон се
изтръгва от сърцето на влюбения, за да прониже хладната безметежност на тъжната
нощ на раздялата.
“Постой така, не тръгвай, чу ли!” – последна
съкровенна молба към отиващата си любов, възклицание на сляпа надежда и страх.
Той знае, че тя ще си тръгне и цени всяка минута под омагйосващия и поглед,
всяка нейна дума и мило движение. Знае също, че така дълбае по-дълбоки и
болезнени рани в себе си. Но той е луд -“безбожно влюбен” и сърцето заглушава
разума му.
Болката безмилостно пронизва цялото същество. Влюбения не пролива
кръв, а дъжд от сълзи. Tой стене с ритъма на сърцето си в песен за нея. Защото
без нея няма вдъхновение, няма и ритъм. Без нея “будната китара” би заспала в
мъртво забвение. Тя е икона пред която той се моли, утеха, надежда и единствен
пристан, чиито образ поета запечатва в чувственото си стихотворение.
В
описаните картини той разкрива “букет” от емоции и “ласкави” мигове Една любов
обагрена в красиви и болезнени цветове.
Забравил реалността авторът се
потапя в едно море от чувства, с едничката надежда да срещне своята ненагледна
самодива. Дъждът ще спре, тя ще остане или ще си тръгне, ще се върне или не. Но
дори и да си замине безвъзвратно, той винаги ще я носи в сърцето си заедно със
стиховете от парещи чувства и незилечимия белег от една безумна любов.
| Коментари |
|
