НИКОЛАЙ СПАСОВ И "ДВЕ УСТНИ ВИНО" - ПОЕЗИЯ НА СПОНТАННАТА ЕКСПРЕСИЯ
Автор: Росица Ангелова
Това е силата на младостта. Любопитен и търсещ, авторът не крещи, не се оплаква. Стиховете му са молитви: Стилистиката и стиха много напомнят Евтим Евтимов и Матей Шопкин. Душата му възкликва като поезията на Павел Матев! Защото четейки "Две устни вино" си припомняме сякаш "Мен ме измъчва красотата"!
Болката по красивото - единствения път да възприемем метафизичните стълпотворящи
внушения на живота.
Това са стихове от "ранното" нахлуване на Болката, когато
е невъзможно да не я Назовеш и Прекръстиш в дълбочините на сърцето си. Любовта
движи перото. Тя - една носталгична илюзия и случайна реалност - подвеждаща
сърцето към асоциативни и емоционални внушения - от гледна точка на авторовата
душевна пластичност. Поетът само тихо и болезнено благоговее пред Красотата:
"Постой така-да те погледам,
без да искам нищичко от теб.
Постой -
до болка ненагледна,
свила ласкави коси в букет.
/"Постой така"/
"Добър
вечер! Как си, лястовице бяла,
в този още недописан
ден?
-----------------------------------
Господи!Та ти си същата,
както
и в онези ненаситни дни,
в онзи танц с душата ти, насъщната,
който всички
цветове взриви".
/"Признание"/
Николай Спасов е емпиричен поет. От тези, които нямат нужда от голям опит, за да творят истини. Защото притежава нежно сърце. Дори когато страда, душата му стене красиво:
"Вместо сбогом в сетната вечер
ме събирай като за из път,
щом от
утре ме забравиш вече,
да си имаш вяра или
съд.
---------------------------------
Вместо сбогом в твоята
постеля
ме раздавай на трохички хляб,
щом се влюбваш или пък
разделяш,
щом раняваш или те
ранят.
----------------------------------"
/"Вместо сбогом"/
Лирическият "аз" няма амбицията да съветва, да разсъждава умозрително, да противоречи на света, не претендира за "откривател" на нови вселени. Той просто чувства и го записва. Така читателят влиза в сърцевината на изживяното и го възприема като част от своята чувствителност.
"Замълчи
Очите ти ухаят на желание.
Отпивам с устните ти
огън на
кристали."
/"Замълчи"/
Любимата е живописен щрих от болезнена красота. Дори когато си отива, тя оставя в сърцето начупена прелест.
"Обикнах те, когато те загубих-
нелепо, безвъзвратно,
непростимо.
-------------------------------------------
Загубих те, когато
те обикнах."
Понякога стихът тежи от преналята многословност, но читателят е
великодушен и ще прости. Защото поезията е като устието на река, която с
течението си филира камъка, и моделиран от времето, той често става скулптора от
песента на водата.
А когато емоцията не надделява, а е умело вплетена в
словесно изживяване, тогава:
"Здравей, море, аз пак съм тук,
все тъй необуздана, дива,
в косите
вплела дъх на юг,
свободна, слънчева, красива…"
/"Здравей,
море"/
или
"Душата си до кръв ще изпохапя,
но
вярвай ми, ще те намеря!"
/"Ще те намеря"/
Любовта и поезията узряват с времето. Нежността на тази стихосбирка е във все още неовладяното чувство. В емпиричното преживяване, в потребността да бъдеш чут и разбран, в тревожната самотност на сърцето да признае своите тайни кътчета и да ги излее в музика, защото:
Обичам всепоглъщащо,
неудържимо,
без слънце,
без памет,
без
въпроси,
без отговор,
без пощада,
без утеха,
без
доказателства,
без присъда.
Обичам самотно,
до грях,
до
самоотричане,
до болка,
до припадък,
до забрава,
до жестокост,
до
полуда,
до ярост,
до смърт,
до изнемога…
Обичам така,
както само
аз мога!
/"Обичам"/
Любовта е нестихващ мотив. Защото би било лъжа на сърцето, ако не пишеш поезия без някакво голямо чувство. Вдъхновението води перото. И затова, стиховете потичат естествено, без претенциозност, измислица, без причудливи образи. Читателят чувства кога едно стихотворение е изживяно и кога нереалистично. А изживяните стихове са като репликите на актьора, които трябва да минат през сърцето, за да стигнат сърце.
| Коментари |
|
