Най-хубавият вече час.
Снежнобял. Началнозимен.
Стоиш. Смълчан. В
захлас.
Шепнеш само нейното име.
Ти чакаш. Бавно пада полумрак.
Снегът със тайнство се
покрива.
Чуваш гръм. "Сигурно това е знак".
Розата в дланта си
скриваш.
И ето - ТЯ наистина се приближава,
лека и ефирна, но почти
реална...
Под теб земята се превръща във жарава.
От очите ти пада сълза.
Уж случайна.
Това е твоят миг. Колко пъти го сънуваш!
Какво стоиш! Хайде, чуваш ли,
върви!
Ти тръгваш. Треперещ в тъмнината се препъваш.
След миг стоиш пред
скъпите очи.
"Обичам те!", искрено и нежно й прошепваш,
подаваш роза в нейната
ръка,
но внезапно ярък лъч те заслепява,
розата пада самотно в
пръстта.
Събуждаш се. Всичко си е както преди,
само НЕЯ отдавна вече я
няма...
До тебе увяхнала роза тъжно стои,
а болката повтаря си "Няма я,
няма..."
Било е само глупав сън. Хей, нима не го разбра?
В реалността любовта
ти е несподелена.
Тя може би изобщо не е минала в нощта
и няма никога да
мине. За друг е отредена.
Разбери, тя никога няма да бъде твоя,
само ако друго беше решила
Съдбата...
Отчаяно поглеждаш нагоре към безброя,
но си тръгваш. След миг
потъваш в тъмнината.
***
Ти пак си в полумрака. Но в друга вечер.
Пак сам сред сенките се
губиш.
Не чакаш никоя тук вече.
И в друга няма се
влюбиш.
1998г.
| Коментари |
|
